- Лора Лазар е добре звучащ псевдоним. Защо се скрихте зад него?
- Защото мразя публичността. Когато живееш в малко блато, в което всички жаби се познават, винаги си на показ. Псевдонимът е единственият начин да се скриеш, макар и за кратко.
- „Чашата на проклятието” е първият Ви роман, изцяло и недвусмислено вписващ се в криминалния жанр. Откъде този порив към криминалния роман?
- Заради загадките, на които всеки читател бърза да отговори, преди да е стигнал до последната страница.
- От години твърдя, че нашенската сегашна действителност поне от двайсетина години може да се пресъздаде най-адекватно чрез криминалния жанр. Защото няма нито едно кътче от живота, което да не е пронизано от престъпност. Съгласна ли сте?
- Съгласна съм, че престъпността е навсякъде около нас. Но не съм убедена, че от българската действителност би излязъл добър криминален роман. Много скука, повторяемост на образи и действия, без особени интелектуални напъни. Може романът да бъде правдив, но няма да е интересен. А ако е така, по-добре четете вестници!
- Опитвате се да бъдете драматург. Но, мила, с това понятие – „български драматург” се воюва, не трябвало да съществува! Нима не забелязвате доминиращото, смазващото количество пиеси от чужди автори, които се поставят?! Всъщност, на практика, български пиеси по сцените на театрите в България няма! Тогава на склонност към мазохизъм ли се дължат опитите Ви да пишете пиеси?
- Не пиша пиеси, самобичувайки душата си. Напротив – изпитвам невероятно чувство, когато слушам героите, които ми шепнат или крещят думите. Може да звучи налудничаво, но е искрено.
А ако чуждите пиеси са по-добри от българските, защо трябва да се сърдим някому?
-Не мога да си представя у нас да бъде поставена пиеса с криминален сюжет, даже и да се случи чудото да е на нивото на „Мишеловката” на Агата Кристи... У нас криминалните сюжети са табу за театралната сцена... На какво се дължи този добре премерен, даже бих казал логичен, страх? Да не се обидят крадливите ни бизнесмени или не по-малко крадливите политици на национално и градско ниво?
- Не знам дали някой политик би се припознал като герой в подобна пиеса, но при всички случаи ще посочи с пръст конкурента си от противниковия отбор. Все пак ми се струва, че ще бъде скучен сюжетът...
И съм сигурна, че ако има българска пиеса на нивото на „Капан за мишки”, тя ще се постави. Наивно ли Ви се струва?
- Следите ли тази част от съвременната българска проза, причислявана твърде лекомислено, към криминалния жанр?
- За съжаление, нямам нито време, нито възможности... От това, което съм чела, мога да направя беглия извод, че писателите прекалено много се влияят от действителните факти, за които пишат. Сюжетите им твърде много напомнят за по-близки или по-далечни събития от съвременната действителност, образите са лесно разпознаваеми, а това лишава повествованието от най-важната характеристика на криминалния жанр – загадката.
- Криминалната проза, мисля аз, е най-лесно преводима, защото убийството винаги си е убийство, независимо от географските ширини, където е извършено, шантажът си е шантаж, но ето че, това не се случва... Българската криминална проза не намира отзвук в чужбина, защо?
- Както казва една издателка: „Българските автори не могат да пишат.” Вероятно това е основната причина. А може би е по-важно да се намери издателство, което да се справи с популяризирането на дадена творба зад граница.
- Откъде извира тази неприязън у нас към българската криминална проза? Или ще кажете – в дома на обесения не се говори за въже?
- Криминалният жанр винаги е смятан за второ качество от литературната критика. Но дори и литературните сноби, които се прекланят пред някое модно литературно величие, тайно прочитат по някое криминале, озъртайки се скришом, за да не ги види някой какво четат.
- Как се живее в едно провинциално градче?
- Самотно. Освен ако не си в общия хор на жабите от местното блато.
- Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?
- Сивите букви.
Допада ми искреността на публикациите.
Интервю на Стоян Вълев с дама, за която се предполага, че е Лора Лазар
RSS Feed
