Обади ми се моя приятелка. Знаеше, че не обичам да ходя по града, ако не е задължително. Но знаеше и какво и как да ми предложи. Този път – премиера на „криминале”. Авторката била спечелила конкурс и на 09 декември 2011 г. книгата й щяла да бъде представена. Така в живота ми влязоха „Чашата на проклятието” и Лора Лазар. Вечерта беше чудесна, но все ме теглеше да си тръгна – да си чета новата книжка, понеже авторката ме беше силно впечатлила. При това се оказа моя студентка. Следваха 24 Лорини часа. И вече трайно общуване. Чрез новата й творба „Грешният квартал”, чрез публикациите в сайта й, чрез някой и друг телефонен разговор. Докато един ден ми рече: „Ще изчетеш ли новия ми ръкопис?” . Оставаше пък да откажа – как не!
И пак ме грабнаха още първите редове. Звук на „резачка за дърва”, „разполовен мозък”, „екстаз на винени мушички”, натрапчиво „съдийско чукче” и „въздух колкото във вакуумна тръба”... Даже леглото – най-интимното пространство на човека - не може да те спаси. Май много прилича на живота, който свикнахме да водим. И да мълчим. Или да мрънкаме по кафенета, кръчми, коридори, вместо да си вземем този единствен живот в ръцете и да живеем поне прилично, ако не фантастично. Както са го сторили добрите хора в романа.
Лора не умее да мълчи. Умее да гледа, гледаното да види и най-сетне да го облече в необичайна дрешка. Защото уважава словото и то й се отблагодарява. Всички гледаме дупките в паважа, но не ги виждаме... Какво ли и да гледаш толкоз – дупка, дето някой друг трябва да я запълни. За Лора липсващите павета са осигурили „кариеса” на паважа. Верно, че е и така, ама да се сетиш: хем те боли, хем е грозно, хем не отиваш при зъболекаря. И кръпките по асфалта си гледаме – но Лора ги е видяла като разхвърлян от циганка гледачка боб. Олющена мазилката – било като „следи от едра шарка по лицето на дете”. А когато зад пердето има живот и то помръдне, никак не е ясно някой ли го е докоснал, или е „тик на старата къща”. И този красив образен език общува с читателя от страница в страница. Как да не четеш с удоволствие?! В моя случай – нови 24 часа „на екс”.
Какво няма в романа? Май само „изцяло положителен герой” и със сигурност – няма лъгане на читателя и заиграване с него. В най-добрите традиции на криминалния жанр човек скоро се досеща какво е общото между четирите персонажа, дали названия на параграфите – трима митрополити и една прокурорка. Е, има параграфи и без заглавие – ходят по тях всякакви допълнителни хора и типове, изначално безлични. Амалгамата на Лора е от „простосмъртни”, царе, диктатори, игумени, ченгета, мафиоти, дипломати, спасени от българи-християни еврейски деца... и каквото още се сетите. Даже един добродетелен полицейски комисар, отлично наречен „Мишената”. Всички те са толкова пъстроцветни и истински, сякаш рисувани от натура. И всички те се движат във времената от края на ХІХ в. до наши дни през войни, революции, престъпления и в орбитата на собствения си живот – единствено драгоценното ни. Обикалят из Българско и навсякъде в традиционните световни български центрове – Русия, Цариград, Ню Йорк, Съветски съюз. Земя и море, селца и градове, черкви и манастири, множество още институции...
И много, много небеса. Сред тях – „Небеса от грях”. Тъй е нарекла Лора книгата си. Срещата с романа ми е като едно небе повече, отколкото имах и един грях по-малко, отколкото ако бях отказала да видя ръкописа.
Тъй, с удоволствие отправям най-българското и най-хубаво пожелание: „На добър час!” – на романа към читателите, а на Лора Лазар към следващите прозрения и писмовни откровения!
Елка Дроснева
Доц. д-р Елка Дроснева е преподавател в Историческия факултет на СУ „Климент Охридски”, Катедра „История на България”. Завършила е специалност история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Редовен аспирант в Ленинградския държавен университет, Исторически факултет, катедра История на средните векове. Доктор по история (1980 г., Ленинград). Доцент (1992 г.). Зам.-декан на Историческия факултет в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1995-1999 г.). Автор на многобройни публикации в областта на историографията.
И пак ме грабнаха още първите редове. Звук на „резачка за дърва”, „разполовен мозък”, „екстаз на винени мушички”, натрапчиво „съдийско чукче” и „въздух колкото във вакуумна тръба”... Даже леглото – най-интимното пространство на човека - не може да те спаси. Май много прилича на живота, който свикнахме да водим. И да мълчим. Или да мрънкаме по кафенета, кръчми, коридори, вместо да си вземем този единствен живот в ръцете и да живеем поне прилично, ако не фантастично. Както са го сторили добрите хора в романа.
Лора не умее да мълчи. Умее да гледа, гледаното да види и най-сетне да го облече в необичайна дрешка. Защото уважава словото и то й се отблагодарява. Всички гледаме дупките в паважа, но не ги виждаме... Какво ли и да гледаш толкоз – дупка, дето някой друг трябва да я запълни. За Лора липсващите павета са осигурили „кариеса” на паважа. Верно, че е и така, ама да се сетиш: хем те боли, хем е грозно, хем не отиваш при зъболекаря. И кръпките по асфалта си гледаме – но Лора ги е видяла като разхвърлян от циганка гледачка боб. Олющена мазилката – било като „следи от едра шарка по лицето на дете”. А когато зад пердето има живот и то помръдне, никак не е ясно някой ли го е докоснал, или е „тик на старата къща”. И този красив образен език общува с читателя от страница в страница. Как да не четеш с удоволствие?! В моя случай – нови 24 часа „на екс”.
Какво няма в романа? Май само „изцяло положителен герой” и със сигурност – няма лъгане на читателя и заиграване с него. В най-добрите традиции на криминалния жанр човек скоро се досеща какво е общото между четирите персонажа, дали названия на параграфите – трима митрополити и една прокурорка. Е, има параграфи и без заглавие – ходят по тях всякакви допълнителни хора и типове, изначално безлични. Амалгамата на Лора е от „простосмъртни”, царе, диктатори, игумени, ченгета, мафиоти, дипломати, спасени от българи-християни еврейски деца... и каквото още се сетите. Даже един добродетелен полицейски комисар, отлично наречен „Мишената”. Всички те са толкова пъстроцветни и истински, сякаш рисувани от натура. И всички те се движат във времената от края на ХІХ в. до наши дни през войни, революции, престъпления и в орбитата на собствения си живот – единствено драгоценното ни. Обикалят из Българско и навсякъде в традиционните световни български центрове – Русия, Цариград, Ню Йорк, Съветски съюз. Земя и море, селца и градове, черкви и манастири, множество още институции...
И много, много небеса. Сред тях – „Небеса от грях”. Тъй е нарекла Лора книгата си. Срещата с романа ми е като едно небе повече, отколкото имах и един грях по-малко, отколкото ако бях отказала да видя ръкописа.
Тъй, с удоволствие отправям най-българското и най-хубаво пожелание: „На добър час!” – на романа към читателите, а на Лора Лазар към следващите прозрения и писмовни откровения!
Елка Дроснева
Доц. д-р Елка Дроснева е преподавател в Историческия факултет на СУ „Климент Охридски”, Катедра „История на България”. Завършила е специалност история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Редовен аспирант в Ленинградския държавен университет, Исторически факултет, катедра История на средните векове. Доктор по история (1980 г., Ленинград). Доцент (1992 г.). Зам.-декан на Историческия факултет в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1995-1999 г.). Автор на многобройни публикации в областта на историографията.
RSS Feed
