През 2011 г. бе публикуван романа на Лора Лазар „Чашата на проклятието”.
„Чашата на проклятието” е почти съвършен представител на криминалната романова проза. В него има всичко – серия от убийства, някои от които предизвестени, разследващи полицаи, заравяне в българското минало.
От гледна точка на спазване правилата на жанра този роман е нещо изключително в съвременната (а и не само в съвременната ни) литература. По принцип у нас жанровата специфика се игнорира, и това е най-големият проблем на цялата ни литература.
В това отношение Лора Лазар е постигнала изключителен успех.
В романа присъства вътрешен спор с някакви уж „чалга историци”, тоест историци непрофесионалисти, но това е тема за дълъг спор – за продажните и идеологически фанатизирани историци и за противодействието срещу тях...
Изключителен успех на романа „Чашата на проклятието” е неговата четивност – качество недостижимо за днешната българска проза.
Този роман, подминат с познатата лекота на властващата посредственост, има всички качества за да се превърне в бестселър на чуждия книжен пазар.
Това, естествено, няма да се случи по всеизвестните причини – диктатурата на посредствеността, олицетворявана от Георги Господинов и останалите от литературното полицейско ведомство...
Но ако този роман – „Чашата на проклятието” бе преведен на някои от световните езици, то той с лекота би се наредил сред най-четените романи в света.(Казвам това за да стане най-подир ясно колко много губим, като приемаме покорно диктатурата на посредствеността...)
Ако други страни по света страдат от липсата на таланти, у нас драмата е друга – имаме талантливи автори на световно ниво, но бездарните натрапници (те са и властници, разполагащи с всички възможни извънлитературни средства) у нас са се посветили да водят война с тях, да прикриват и омаловажават съществуването им.
На такъв организиран изблик на злобното бездарие никога досега в цялата досегашна история на българската литература не сме били свидетели.
У нас от двайсетина години съществува желязно правило - колкото по-талантлива е една творба, толкова по-оглушително е мълчанието за нея. Достатъчно е да припомним изтъканото от злоба, завист и ненавист мълчание около романите на най-талантливия съвременен български писател Александър Томов.
Съвременната българска литература е в капана на посредствеността.
Оказа се, че няма по-зловеща диктатура от диктатурата на алчната, завистлива и ненавиждаща литературата посредственост.
Доказателство за това е мълчанието около романа на Лора Лазар - „Чашата на проклятието.
Този роман е показателен (и знаменателен) на първо място като постижение на криминалната проза у нас- едно направление в прозата у нас, подложено на тотално мълчание, пренебрежение и отхвърляне от страна на поредните, нямащи нищо общо с литературата, нейни властници и идеологически наставници.
Криминалната литература у нас е непоносима за литературните и всички други властници по простата причина, че предизвиква размисли и разговори за въже в дома на обесен. Неприлично, някак си, нали?
Кому не е пределно ясно, че днешната българска обществена действителност е основана на кражбите, на грабежите. В тази своеобразна нашенска действителност всяко споменаване на думи като „кражба”, „грабеж” предизвиква подразбираща се висока степен на нервност и напълно основателна тревога, придружени от светкавичния въпрос – „За мен ли се отнася?!”.
А криминалната проза е основана на прости правила – престъпленията биват разкривани и извършителите им наказвани по един или друг начин.
Точно това азбучно правило, на което се основава и съвременната цивилизация, у нас системно се пренебрегва.
Как тогава да има криминална литература у нас?
Е, направен бе опит за нейн заместител, в който се разказваше за престъпници (най-често героизирани мутри), които вършеха престъпление след престъпление и никой не го наказваше. Този тип писания бързо отшумяха – преди всичко поради циничното си и брутално пренебрегване на моралните норми.
Направен бе и друг (смехотворен) опит (Вихрен Чернокожев, например) – да се твърди, че престъпността у нас е наследство от социализма. (“ КРИМИНАЛНАТА ЛИТЕРАТУРА И НЕЙНИТЕ ОХРАНИТЕЛИ ")
Проклятие ли тегне над българската криминална литература? Вие как мислите?
Романът на Лора Лазар е почти съвършен представител на криминалния жанр не само у нас.
Но, уви и над този роман увисна със страшна сила мълчанието....
Стоян Вълев
„Чашата на проклятието” е почти съвършен представител на криминалната романова проза. В него има всичко – серия от убийства, някои от които предизвестени, разследващи полицаи, заравяне в българското минало.
От гледна точка на спазване правилата на жанра този роман е нещо изключително в съвременната (а и не само в съвременната ни) литература. По принцип у нас жанровата специфика се игнорира, и това е най-големият проблем на цялата ни литература.
В това отношение Лора Лазар е постигнала изключителен успех.
В романа присъства вътрешен спор с някакви уж „чалга историци”, тоест историци непрофесионалисти, но това е тема за дълъг спор – за продажните и идеологически фанатизирани историци и за противодействието срещу тях...
Изключителен успех на романа „Чашата на проклятието” е неговата четивност – качество недостижимо за днешната българска проза.
Този роман, подминат с познатата лекота на властващата посредственост, има всички качества за да се превърне в бестселър на чуждия книжен пазар.
Това, естествено, няма да се случи по всеизвестните причини – диктатурата на посредствеността, олицетворявана от Георги Господинов и останалите от литературното полицейско ведомство...
Но ако този роман – „Чашата на проклятието” бе преведен на някои от световните езици, то той с лекота би се наредил сред най-четените романи в света.(Казвам това за да стане най-подир ясно колко много губим, като приемаме покорно диктатурата на посредствеността...)
Ако други страни по света страдат от липсата на таланти, у нас драмата е друга – имаме талантливи автори на световно ниво, но бездарните натрапници (те са и властници, разполагащи с всички възможни извънлитературни средства) у нас са се посветили да водят война с тях, да прикриват и омаловажават съществуването им.
На такъв организиран изблик на злобното бездарие никога досега в цялата досегашна история на българската литература не сме били свидетели.
У нас от двайсетина години съществува желязно правило - колкото по-талантлива е една творба, толкова по-оглушително е мълчанието за нея. Достатъчно е да припомним изтъканото от злоба, завист и ненавист мълчание около романите на най-талантливия съвременен български писател Александър Томов.
Съвременната българска литература е в капана на посредствеността.
Оказа се, че няма по-зловеща диктатура от диктатурата на алчната, завистлива и ненавиждаща литературата посредственост.
Доказателство за това е мълчанието около романа на Лора Лазар - „Чашата на проклятието.
Този роман е показателен (и знаменателен) на първо място като постижение на криминалната проза у нас- едно направление в прозата у нас, подложено на тотално мълчание, пренебрежение и отхвърляне от страна на поредните, нямащи нищо общо с литературата, нейни властници и идеологически наставници.
Криминалната литература у нас е непоносима за литературните и всички други властници по простата причина, че предизвиква размисли и разговори за въже в дома на обесен. Неприлично, някак си, нали?
Кому не е пределно ясно, че днешната българска обществена действителност е основана на кражбите, на грабежите. В тази своеобразна нашенска действителност всяко споменаване на думи като „кражба”, „грабеж” предизвиква подразбираща се висока степен на нервност и напълно основателна тревога, придружени от светкавичния въпрос – „За мен ли се отнася?!”.
А криминалната проза е основана на прости правила – престъпленията биват разкривани и извършителите им наказвани по един или друг начин.
Точно това азбучно правило, на което се основава и съвременната цивилизация, у нас системно се пренебрегва.
Как тогава да има криминална литература у нас?
Е, направен бе опит за нейн заместител, в който се разказваше за престъпници (най-често героизирани мутри), които вършеха престъпление след престъпление и никой не го наказваше. Този тип писания бързо отшумяха – преди всичко поради циничното си и брутално пренебрегване на моралните норми.
Направен бе и друг (смехотворен) опит (Вихрен Чернокожев, например) – да се твърди, че престъпността у нас е наследство от социализма. (“ КРИМИНАЛНАТА ЛИТЕРАТУРА И НЕЙНИТЕ ОХРАНИТЕЛИ ")
Проклятие ли тегне над българската криминална литература? Вие как мислите?
Романът на Лора Лазар е почти съвършен представител на криминалния жанр не само у нас.
Но, уви и над този роман увисна със страшна сила мълчанието....
Стоян Вълев
Стоян Вълев е писател и журналист, редактор на електронния вестник "КНИГИ NEWS" – сайт за литературни новини, дебати и коментари.
Източник: „Чашата на проклятието” на Лора Лазар и проклятието над българската криминална проза
RSS Feed
